Генерал-лейтенант Владимир Минчов Вазов (полк. /з/ доц. д-р инж. Нелко Ненов)

/Докладът е изнесен пред членовете на Клуб РВ и А „Олимпий Панов“ на 22. 05. 2018 г./

Животът и делото на Владимир Вазов са изследвани от различни изследователи, а самият Вазов пише своите „Животописни бележки”.      Въпреки това все още има факти и периоди от неговия живот, които очакват своето просветляване.

Владимир Вазов е роден във възрожденското семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова - Вазова. Те имат девет деца – Иван Вазов, народния поет е най-голям, следват Никола, Киро, Анна, Георги, Михаил, Вълко, Владимир и Петър. Според Животописните бележки, писани от самия Вазов през 1937 г., издадени през 1992 г. и преиздадени през 2018 г. той казва за себе си: „Роден съм на 14 май 1868 г. в Сопот”. Според официалните списъци на офицерите, изготвяни от щаба на войската през годините и според изследователи от периода преди 1944 г., като Ангел Ангелов и Иван Стойчев, Владимир Вазов е роден година по-рано - на 14 май 1867 г. Във всички днешни писания, включително и на издигнатия в Сопот паметник на генерала е изписана 1868 като година на неговото рождение. Споменавам тези факти за да се опитаме да се придържаме към историческата истина, на база всички запазени извори. Тя истината не винаги е еднозначна.

Военно-историческа библиотека във Военна академия разполага с втора част от животописните бележки на Владимир Вазов, които описват преживяното от него в периода след Балканските войни. Този екземпляр написан на печатна машина е с ръкописно послание към неговия син Владимир, който единствен от тримата му сина поема по пътя на военната кариера.

И така когато е само на 9 години, ученик в II-ро отделение Владимир Вазов става свидетел на пристигането на взвод казаци от предния отряд на генерал Гурко през 1877. Цялото население на Сопот посреща руските войски с неописуема радост, която обаче трае за кратко време. След като руснаците се изтеглят към Казанлък тълпи освирепели башибозуци нападат града. Населението се втурва да бяга по стръмните урви на Стара планина към Троян. По-здравите включително неговите сестри и по-възрастни братя успяват да прехвърлят Балкана. Баща му Минчо Иванов Вазов, който по това време е болен, придружен от майка си Анна, жена си Съба и най-малките си деца Владимир и Борис изостават. Застигнати са от турците, които съсичат баща му, а останалата част от семейството връщат в Сопот, който е целия в пламъци. В родния си град малкият Владимир става свидетел на ужасни сцени на издевателства върху българското население. По-късно семейството се премества в Пловдив и в Араповския манастир „Св. Неделя” до Асеновград. Тук дочаква радостния ден, когато през декември войските на генерал Гурко превземат Пловдив. След освобождението семейството се премества в Стара Загора, където Владимир завършва трети клас, след което постъпва в Сливенската гимназия, в която обаче настъпват безредици сред учениците и губи цяла учебна година. Завръща се в Стара Загора, а на следващата година е в Пловдивската гимназия. Съединението през 1885 г. го заварва ученик в VI гимназиален клас. Четирима от неговите братя получават назначение във Българската войска. Той също се опитва да се запише доброволец, но наборната комисия му отказва. Когато се обявява Сръбско-българската война през 1885 г. брат му Георги Вазов заминава за сръбската граница, а Владимир го следва чак до Цариброд, където победоносните български войски изтласкват сърбите. През декември 1885 г. все пак той сбъдва мечтата си и постъпва в първи специален клас на Военното училище в София. Завършва училището като портупей-юнкер. Като един от първенците по успех (4-и по ред от випуска от 156 души) има право да избере рода войска и полка, в който да служи. Когато началника на военното училище майор Рачо Петров го пита, Вазов отговаря, че желае да служи в артилерията и конкретно в 3-и артилерийски полк в Пловдив, където по това време е семейството му. Рачо Петров го уговаря да остане в София, където му обещава по-добри условия за израстване в кариерата. Владимир обаче не се съгласява. Той има неприятни спомени, където по време на контра преврата брат му Михаил е убит в Софийския лагер. Заявява, че ако не може да служи в Пловдив, то тогава предпочита да отиде в Шумен. Така неговата служба в артилерията започва на 27 април 1887 г., когато е произведен в чин подпоручик и назначен в първия артилерийски полк на България – този в Шумен. Тук той пристига заедно с неговите съвипускници Никола Жеков, Йеротей Сирманов и Радослав Каменов, с които започват службата в артилерията като младши офицери за да достигнат и четиримата до генералски звания и високи длъжности.

Пръв негов батареен командир е майор Пантелей Ценов, бъдещ генерал и инспектор на артилерията, строг и дисциплиниран войн, отдаден изцяло на службата, образцов началник и пример за подражание.

През 1888 г. Вазов е командирован в Русенския арсенал за изучаване на материалната част и лабораторното дело в продължение на три месеца. На 18 май 1891 г., след като е произведен в чин поручик е назначен за адютант на 2-и артилерийски полк, която длъжност заема една година. Следва назначение за командир на новосформираната планинска полубатарея в полка, въоръжена със 7,5-см планински оръдия „Круп”.

На следващата година Вазов е командирован в гр. Есен, Германия като член на приемателната комисия за артилерийски материали от фабриката на Круп. В Комисията под председателството на артилерийски инженер майор Калин Найденов той черпи доста сведения, относно начина за изпитване на материалите и полигонната служба.

Когато през юни 1893 г. се завръща в полка в Шумен е назначен за командир на сборна батарея в състав три взвода, дошли от различни други полкове. Тогава заминава за продължителен лагер със стрелби в околностите на гр. Котел и с. Градец, Сливенско. Стрелбите се ръководят лично от тогавашния инспектор на артилерията полковник Рясков. Тук става очевидец на страшния пожар, който избухва на 15 юли в Котел и унищожил целия град.

Произведен в чин капитан на 2 август 1894 г. Владимир Вазов е преведен през ноември същата година в 4-и артилерийски полк в София, където е старши офицер, а след три месеца командир на 3-а батарея, на която длъжност служи в продължение на 5 години. През това време е последователно председател на полкови съд и член на Софийския военен съд. Награден със знак за 10 годишна отлична и безупречна служба в началото на 1900 г. е назначен за командир на шефската 1-а на Н.Ц.В. батарея на полка. Това му качество дава основание в началото на всеки месец, заедно с другите командири на шефски части да рапортува на княза лично в двореца.

През 1902 г. се провеждат известните Шипченски маневри, посветени на 25 години от Освобождението на България. Вазов участва в тях със своята батарея, като действа в състава на 3-и пловдивски артилерийски полк. Командирът на полка полковник Кирков в присъствието на всички свои батарейни командири изразявайки задоволство и възхищение от командирските му качества заявява на Вазов: „Това се каза батарея! От утре вашата батарея ще върви начело на полка”.

На 1 януари 1903 г. Вазов е командирован да следва курса на Руската артилерийска школа – полски отдел в Царское село до Санкт Петербург. Тук изкарва 4 месеца през зимата теоретични занятия по стрелба и тактика на артилерията, където му преподават известните руски артилеристи подполковниците Биляев и Делвиг. През лятото в продължение на още 4 месеца участва в практически стрелби в Красно село и в Уст-Ижорския лагер.

Едва пристигнал в София той поема командването на мобилизираното 1-во артилерийско отделение и с него прекарва повече от месец на турската граница, в района на Кюстендил и Осогово, където изучава позиции в случай на война, определя разстояния между различни пунктове, изследва пътища и др.

Ползващ се с име на добър строеви артилерийски офицер в началото на 1904 г. е командирован в състава на комисия за изпитване и избор на образец за скорострелно оръдие за превъоръжаване на полската артилерия, под председателството на полковник Рясков. Другите членове на комисията са полковник Загорски и подполковник Жостов. Комисията прави изпитания в гр. Есен, Германия и полигона Меппен, и в Крьозо, Франция и полигона при Авър. След като се взема решение за превъоръжаване с френските оръдия Шнайдер в началото на 1905 г. е командирован за един месец да премине курс по стрелбите във френския полигон до гр. Поатие, където се запознава на практика с основите на стрелбата със скорострелни оръдия в една от водещите в артилерийско отношение страни, каквато е тогава Франция. Силно впечатление му прави немислимата дотогава бързина на артилерийската стрелбат, на която французите отдават голямо значение. Французите наричат тази стрелба tir aux lapins, т.е. да се действа и стреля бързо, както при стрелба по зайци.След завръщането си в България Вазов изготвя обширен доклад, който представя в Артилерийската инспекция и се използва при изработването на първите упражнения с полските скорострелни оръдия и при действия с мерните прибори, батарейната тръба, хилядните и други нововъведения.

През декември 1905 г. е приведен в 8-и артилерийски полк в Стара Загора и повишен в длъжност командир на артилерийско отделение, където на следващата година е повишен в чин подполковник.

През 1906 г. е извикан за помощник на завеждащия Офицерската артилерийска школа (полк. Калин Найденов), курсовете на която школа преминават всички артилерийски командири на полкове, отделения и батареи. През есента на същата година участва активно в първите стрелби организирани у нас с новата скорострелна артилерия в района на Стара Загора – Казанлък.

С цел използване на натрупания значителен опит Владимир Вазов е назначен в началото на 1907 г. за началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция. Заема тази длъжност в продължение на две години, през което време се изработват всички устави, наставления и инструкции за скорострелната артилерия.

1909 г. е приведен за началник на артилерийско отделение в 4-и артилерийски на Н. В. полк в София. Прослужва на тази длъжност две години и през есента на 1910 г. е преместен на същата длъжност в 5-и артилерийски полк в Шумен. Само 4 месеца по-късно е повишен в длъжност „помощник-командир на полк”, която изпълнява една година. След това е върнат отново за началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция, където кипи усилена подготовка на артилерията за предстоящата Балканска война.

На 5 април 1912 г. е произведен в чин полковник. При мобилизацията през септември 1912 г. поема командването на 4-и скорострелен артилерийски на Н. В. полк в София. Това се случва на 24 септември 1912 г., когато мобилизацията на полка е почти приключила.

През войната взема участие с полка си в боевете при Гечкенли, Селиолу, Люлебургас, Елбасан и Чаталджа.

На 12 март 1913 г. в същия ден, когато българската крепостна артилерия разрушава одринските фортове и батареи, славните артилеристи на непобедимата 1-а софийска пехотна дивизия извършват друг славен подвиг срещу силните Елбасански укрепления. Този успех, подобно на одринския не е неочакван, а закономерен, благодарение на неговата отлична подготовка от артилерийското командване. През дните 11 и 12 до 20 март в боевете при Елбасан и Арнауткьой участват всички полски батареи и окончателно изгонват турците на Чаталджанската позиция. Началник на цялата артилерия при Елбасан е командирът на 4-и скорострелен артилерийски полк полковник Владимир Вазов. Като артилерийски командир Вазов демонстрира по безупречен начин взаимодействие между пехота и артилерия, постигайки големи и бързи успехи със сравнително малко средства и незначителни жертви. И през най-опасните минути на боя тогава той няма опасения за неговия успешен изход, а го тревожи мисълта за изхода на атаката на Одрин, която се ръководи от неговия брат генерал Георги Вазов.

През Междусъюзническата война Владимир Вазов участва в боевете срещу сърбите при Цариброд и Пирот, Бубляк, Дренова глава и Градоман от 24 юни до 18 юли 1913 г. За действията си през Балканската война е награден с орден „За храброст” III-та ст., II-ри клас.

След демобилизацията през 1913 г. остава за командир на 4-и артилерийски полк в София.

Към края на 1914 г. той за трети път е преместен в Артилерийската инспекция за началник на строево-домакинското отделение. Тук по указание на инспектора на артилерията генерал майор Калин Найденов Вазов преработва наставленията за действие в боя на артилерията по опита от Балканските войни. В инспекцията по това време служат такива водещи артилеристи като Стефан Славчев, Марин Друмев, Нягул Цветков, Стефан Белов. През лятото на 1915 г. 3 - 4 месеца преди да се намесим в Първата световна война тези наставления са готови, изпратени в частите и изучени в хода на занятията от офицерите и подофицерите артилеристи. За тая дейност Вазов е награден с народния орден „За военна заслуга”, III-та ст.

С обявяване на мобилизацията за участие в Първата световна война на 10 септември 1915 г. Вазов е назначен за командир на 5-а артилерийска бригада, включваща 1-и и 11-и артилерийски полкове, развърнати в Разград. В състава на 5-а пехотна Дунавска дивизия участва в боевете срещу сърбите при с. Дереновци и Соничка глава, и срещу французите при с. Попадия, с. Мировча и Милетково. Тук до Милетково е ранен тежко в рамото от френски шрапнел. Възстановен за по-малко от месец продължава с героични участия при с. Хума, вр. Мала Рупа и долината на р. Черна.

На 28 март 1916 г. в с. Негорци получава телеграма, че е назначен за командир на 1-а пехотна бригада в състав 2-и пехотен искърски и 5-и пехотен дунавски полкове. След като сдава длъжността командир на 5-а артилерийска бригада на полковник Чобанов, той се чувства уверен, че ще съумее да се справи с новата си длъжност.

В своите спомени Владимир Вазов, след като от артилерията преминава в пехотата разсъждава върху правомощията и свободата на действие на артилерийския командир и началник по време на война, сравнявайки ги с пехотните, с техните задължения, правомощия и отговорности. Изводите които си прави са, че дали поради незнание, дали поради самоувереност или поради други причини пехотните началници не винаги се вслушват в мнението на своя подчинен артилерийски командир, което води до неизпълнение на поставените задачи. Ето защо в бъдещата си своя дейност като командир на пехотна бригада и по-късно на пехотна дивизия той винаги се ръководи от принципа, че артилерията трябва най-ефективно да подпомага своята пехота, дори и без оглед на собствените жертви и опасности. Артилеристите следва добре да познават тактиката на пехотата, да са в близка връзка не само с общия пехотен командир, но и с по-нисшите пехотни командири. Постоянно да наблюдават бойното поле и проявяват нужната самоинициатива в рамките на делегираните им права.

          Така се стига до 1 март 1917 г., когато Вазов е назначен за командир на 9-а пехотна Плевенска дивизия. Дивизията отбранява най-важната позиция на южния фронт - Дойранската. Отбраната на тази позиция остава в нашата история като Дойранската епопея. Според редица изследователи и според самия Владимир Вазов тя най-прадиво е описана от майора от генералния щаб Никола Недев, участник в тези събития като началник на оперативна секция на 9-а пехотна дивизия в неговия труд – „Дойранската епопея”.

На 15 септември 1918 г. британският генерал Милн получава заповед да атакува Дойран след три дни - на 18 септември. Обект за атака са същите височини, които неуспешно са атакувани през 1916, 1917 и май 1918 г. Английските войски са усилени със Серската гръцка дивизия. За атака са назначени 22-а и 26-а английски дивизии, командвани от генералите Дънкън и Гей и 83-а бригада от 28-а дивизия.[1] На запад от Дойран настъпва 27-а английска дивизия на генерал Уокър. Тези английски сили се подкрепят от цялата лека и тежка английска артилерия, усилена с една гръцка тежка артилерийска бригада. Придаден е и един френски пехотен полк. Едновременно с главната атака генерал Милн замисля и една второстепенна – по източната и северна страна на Дойранското езеро срещу позициите по склоновете на Беласица, отбранявани от 1-а македонска бригада. В случай на успех противника би обходил фронта Дойран – Вардар по долината на р. Козлу дере.

На 16 септември артилерийският обстрел върху 9-а пехотна дивизия започва да се усилва. Първоначално 6-7 батареи са насочили огъня си по предната дойранска позиция и Кала тепе. Стрелбата им се коригира от самолети. Нашата артилерия им отговаря. За противодействие на противника са поискани от командването наши и съюзнически самолети.

Постепенно огънят на противника става все по-ускорен и по-ожесточен. Започва да се пренася и по нашите батареи. Българските артилеристи забелязват, че започват да стрелят противникови батареи, които не са се обаждали от месеци. Към 10:45 ч. нашите артилерийски разузнавачи ясно отброяват 16 батареи, които обстрелват галериите, наблюдателните пунктове и батареите. Схващайки сериозността на обстановката генерал Владимир Вазов иска от щаба на армия да бъдат върнати батареите, предадени за усилване на планинската дивизия.

До обяд противникът изстрелва: по предната Дойранска позиция 10000 снаряда и 250 мини; по десния бригаден участък – 3500 снаряда; по левия бригаден участък 9000 снаряда, или общо 22500 снаряда.[2]

На този етап нашата артилерия отговаря слабо на противника. Противникът е изключително активен във въздуха, тъй като нашите самолети са много по-малко а противовъздушните ни оръдия са неефективни. Независимо от интензивния противников артилерийски огън нито една наша галерия не е разрушена. От получените донесения ген. Вазов вижда, че нашите батареи спокойно и сдържано отговарят на противника, съобразявайки се с разпорежданията да се пестят снарядите. Командирът на дивизията - артилеристът ген. Вазов ясно схваща, че сега е моментът, когато артилерията не трябва да пести снарядите и да развие онази активност, за коята дълго се бе готвила. При наличие на разузнавателни сведения за масирано настъпление на противника през нощта огънят следва да достигне максимална сила. В тази връзка той заповядва: „Нашата артилерия през течение на цялата нощда обстрелва с унищожителен огън предните окопи на противника и доловете, дето той може да се съсредоточава преди да премине в атака“. В 21:00 ч. първите английски вериги тръгват в атака, но са разпръснати с артилерийски огън. Артилерийският огън на противника става все по-силен. Към края на деня 16 септември англичаните изстрелват 70500 снаряда, а нашата артилерия изстрелва едва 3550 снаряда.[3] Независимо от това, че нашата позиция претърпява значителни разрушения загубите ни са само 9 убити и 25 ранени. Въпреки нашите очаквания противникът не атакува. Неговата артилерийска подготовка продължава и на следващия ден 17 септември, преимуществено с тежки снаряди и мини по цялата позиция. В късния следобед противниковата артилерия започва стрелба с газови снаряди. Нашите войски са снабдени с противогазни маски, които се използват ефективно. Галериите са приспособени за предпазване от нахлуване на газове. Освен това те могат дори да се проветряват. Благодарение на дисциплината, която спазват бългаските войски, включително и артилерийските батареи ефектът от газовите снаряди на противника е незначителен. До началото на атаката противникът провежда девет газови атаки на нашите позиции. Газовите снаряди нашите артилерийски разузнавачи разпознават по по-слабият звук при разрива, появата на пламък, който преминава в бял дим. Всички долове се изпълват с газ, който на лунната светлина изглежда като мъгла. Той пъпли по скатовете, навлиза в окопите, изпълва галериите и се събира в ниските места.

През нощта на 18 септември противникът два пъти подава червени ракети, имитирайки сигнал за начало на атаката, за да предизвика нашия артилерийски преграден огън. Българската артилерия обаче не се поддава на провокацията, продължава да обстрелва артилерията и окопите на противника, от които се чува необикновено висок шум. Към 4:35 ч. се подават червени ракети по целия участък и нашата артилерия започва преграден огън пред всички пунктове.

Командният пункт на генерал Вазов е в с. Фурка. Населението на селото не е евакуирано. При един обстрел преди това са поразени жени и деца от селото. Този факт с фотографии е предоставен от наши авиатори на англичаните, които благородно спират да обстрелват селото. До момента на атаката, когато една далекобойна батарея го обстрелва отново интензивно. Това предизвиква нарушаване на свръзките и другите инсталации на командира на дивизията, изграждани близо три години. В най-сериозния момент на боя командирът на дивизията е принуден да смени командния си пункт от селото на връх Фурка.

Когато боят е в разгара си командващият армията генерал Нерезов пристига на в. Фурка, където след като приема доклада на командира на дивизията се обръща към него с думите: „Аз отивам на позицията. Ако се случи нещо с мен Вие ще командвате армията, а полковник Каменов – 9-а дивизия. Стойте тук и командвайте боя! “

Към обяд боят приключва, след като 9-а пехотна дивизия издържа напора на многочислената противникова артилерия. Същата за трите денонощия изстрелва повече от 300 000 снаряда.

Силният, храбър и упорит противник е омаломощен. Той е разколебан от упорството на храбрите защитници.

Нашите пехотинци от 17-и, 33-и и 58-и полкове се държат като истински храбреци. Благодарение на тях и на 9-а артилерийска бригада противникът получава разочарование на три пъти. Първо, при групирането си за атака - от унищожителния огън, второ при самото настъпление – от преградния огън, и трето от барабанния огън на артилерията и удара на нож от пехотинците при отразяването на атаката. В хода на самото отразяване нашата пехота излиза от окопите и се движи открито. Попитана защо – войниците отговарят: „Окопите са пълни с убити и умиращи. Не можем да ги разчистим за повече от месец”. Пред позициите на 33-и Свищовски полк са прочетени повече от 1300 трупа; пред позиция Царевец – 500, пред участъка на 17-и Доростолски полк – 2000, пред 58-и пехотен полк – 1500. А колко са пред предната позиция и в дълбочина на противника, колко са ранените е трудно да се определи.

Според различни източници загубите на противника достигат 11 673 убити и ранени и 547 пленени, срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи.

Така приключва Дойранската епепея. Това е една от най-големите военни победи в историята на Третата българска държава.

Това поражение на британците дава основание на английския министър-председател Лойд Джордж да напише: „В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран“.

Възхитен от тази победа Вазов изпраща до своите подчинени следната телеграма: „Нови славни дела извършиха днес подчинените вам части. Доблестните артилеристи, пехотинци, картечници и всички други с безподобно съревнование и готовност да се жертват за родната земя, след продължителната борба с многочислен враг, успяха да запазят своите позиции и да отблъснат атакуващите англичани и гърци, като им нанесоха големи и кървави загуби. Противникът ще си спомня винаги с ужас за юнаците, които защищаваха Дуб и Калатепе. От все сърце благодаря вам и на всички вам подчинени юнаци. Днес цяла България ще се радва и с гордост и признателност ще спомня за своите синове и герои от 9-а артилерийска бригада, за героите Доростолци, Свищовци, Троянци и Плевенци, 57-и и 58-и пехотни полкове и всички други български и придадени части, които с небивало самопожертвуване проливат кръвта си, за да бранят нейната чест и бъдеще. Пращам братски поздрав на всички юнаци, които взеха участие в днешния жесток, но славен бой. Да даде Бог щото бойното щастие всякога да увенчава вашите усилия.”

Началник на 9-а пехотна Плевенска дивизия

Генерал-майор Вазов

На 20 септември 1918 г. рано сутринта при Вазов пристига телеграма от щаба на 1-а армия, в която със заповед № 102 се говори за отстъпление. Едва тогава той разбира за пробива при Добро поле. Тази новина го съкрушава. „Нещастна България!”, възкликва той. Така за няколко часа дивизията напуска една позиция, която над 30 000 души са изграждали и отбранявали в продължение на две и половина години. Каква жестока съдба! Със сълзи на очи юнаците от 9-а плевенска дивизия напускат позицията, която толкова геройски защитават, където оставят завинаги толкова свои паднали другари, и с която ги свързват толкова спомени …

Значението на тази бляскава победа е не само че възвеличава славата на българското оръжие и показа на какви подвизи е способно българското войнство. Единствено на победата при Дойран се дължи, че България е запазена от вражеско нашествие на гърци и сърби. Катастрофалните последици от подобно нашествие трудно биха могли да се предвидят, как биха повлияли на целостта и дори съществуването на България след войната.

За боевете при Дойран Вазов е награден с орден за храброст II степен.

След демобилизацията през октомври 1918 г. Вазов остава началник на 9-а Плевенска дивизионна област. През 1919 г. е назначен за началник на 2-а Военно-инспекционна област в Пловдив, която длъжност заема само около два месеца.

          През август 1919 г. генерал Вазов е назначен за инспектор на артилерията. За тази длъжност той се готви повече от 30 години. На него обаче съдбата отрежда неблагодарната задача по силата на Ньойския договор да уволни множество добре подготвени и закалени във войната артилерийски офицери. Това са всички командири на артилерийски бригади, началници на артилерията в инспекционните области, както и много други отлични артилеристи. Като инспектор на артилерията той полага големи грижи да запази артилерийското имущество от разграбване, основно в Артилерийския арсенал и огнестрелните складове. Коравият артилерист трудно понася разгрома на армията и на нейната артилерия. На 24 февруари 1920 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и уволнен от военна служба.

След уволнението си е избран за председател на новосъздадения съюз на запасните офицери, която длъжност той заема цели 10 години.

          На 16 април 1925 г. в църквата Св. Крал е извършен най-кървавият атентат в нашата нова история. Убити са 45 действащи и запасни генерали и офицери. Ранени са 53. Сред ранените е героят от Дойран Владимир Вазов. Ранен е лошо в главата и в очите, но за щастие няма непоправими последствия и успява да се възстанови.

През май 1926 г. е избран за кмет на София и изпълнява тази длъжност почти шест години до 1932 г. Като кмет извършва редица важни дела за софиянци като: привежда в ред финансите на общината; всички граждани са снабдени с общинска данъчна книжка; построява се големия водопровод Рила – София; построява се модерна кланица; построява няколко училища; благоустроява минералната баня, като към нея изгражда народна баня; заменя трамвайните релси с нови а трамвайните линии се удвояват; построяват се електрически централи в Симеоново и Мала Църква; за първи път в София се доставят автомобилни сметосъбирачки, метачки и поливачки.

Като столичен кмет Вазов има превилегията на 31 октомври 1930 г. да посрещне и поднесе хляб и сол на Августейшите младоженци Цар Борис III и Царица Йоана.

През 1936 г. посещава Великобритания, където му е оказано изключително уважение от страна на англичаните, които е победил през Първата световна война.

На 10 май 1936 г. българските пратеници пристигат на гара Виктория в Лондон. Тук между посрещачите е фелдмаршал лорд Милн, който е командвал английските войски срещу Дойран. Когато българският пълномощен министър в Лондон Симеон Радев му изказва своята благодарност за оказаната чест да посрещне българската делегация лордът отговаря: „Аз дойдох с удоволствие да ви посрещна и чувствам голямо уважение към българските войни, тъй-като те, както и англичаните бяха не само храбри, но и джентълмени.“

На 12 май след обед, когато нашата делегация се отправя към гарата до вагоните е построена почетна група от Британския легион, с декорации, с 29 знамена и отделно група от 50 души легионери. Делегатите от всички държави минават покрай легионерите, които им отдават чест с навеждане на знамената. Когато българите минават покрай тях генерал Хамилтън, който лично придружава Вазов извиква високо: „Гледайте това е генерал Вазов, който беше наш противник на Солунския фронт а сега той е много добър наш приятел!“

По време на конгреса на Британския легион в гр. Бъкстон неговият председател дава думата на Вазов за приветствие като казва: „Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история!“

Края на своя живот изтъкнатия български генерал Владимир Вазов прекарва в село Рибарица, Тетевенско. Умира на 20 май 1945 г. в Тетевен. На къщата, в която издъхва през 2016 г. по идея на местни родолюбци, подкрепена от кмета на общината д-р Магдалена Бояджиева е поставена паметна плоча.

На 14 юни 2012 г. на централния площад в Сопот до къщата-музей Иван Вазов е открит мемориален кът с два бронзови бюста – на героя от Одрин генерал Георги Вазов и героя от Дойран генерал Владимир Вазов.

Нека навеки съхраним паметта за достойния българин.

Вечна слава на героя от Дойран - Владимир Вазов един от най-бележитите български военни пълководци, интелектуалец, общественик и родолюбец.